(Костадин Сирлещов, адвокат)
Когато днес се опитаме да опишем същността на европейското
обединение, едно от честите определения, които срещаме в западната литература
е, че обичайните подходи към същността на този съюз са безсилни. И това е
най-вече, защото повечето анализиращи процеса на създаването на ЕО са единодушни,
че единна Европа е била необходима най-вече на големите корпорации. Понастоящем
правителствата, които преди национализираха чуждите фирми, търсят инвестиции
в страните си, а големите корпорации не са възприемани като “evil-doers” (зло),
а като един от партньорите при формирането на подходите за решаване на проблемите
на съвремието.
Липсата на адекватен международен, а много често и – вътрешен правов ред,
който да регулира дейностите на мултинационалните дружества доведе до необходимостта
от осъзнаване на съществуващата “corporate social responsibility” (отговорността
на корпорациите по отношение на обществото). Предвид липсата на ясни правила
по отношение на дейността на тези дружества, често самият мениджмънт е изправен
пред въпросът – до къде се простира нашата отговорност и за кого следва да
се грижат – само за акционерите или работниците, или и за бъдещите поколения?
Опитът на Международната търговска организация да състави и наложи правила
за дейностите на международните корпорации през 40-те години на 20 век бяха
безрезултатни. Възможностите за регулиране от страна на отделните държави,
обаче, е в значителна степен ограничено. Някои от тях решават, че наказателната
отговорност може да се прилага дори и по отношение на дружества – в САЩ е
възможно и се налагат многомилионни наказателни глоби на корпорации, в други
/България/ липсва възможност за носене на наказателна отговорност от страна
на юридически лица.
През 70-те години корпорациите започват да чувстват увеличаващата се роля
на неправителствените организации по отношение на промяна на парадигмата на
действие на мултинационалните концерни. През 1977г. В САЩ, под въздействието
на общественото мнение, осъждащо практиката да се осъществяват проекти зад
граница чрез използването на материално стимулиране на чуждите правителства,
се прие Foreign Corrupt Practices Act, забраняващ такава практика. С увеличаването
на ролята на международните бизнеси, бяха предприемани нови кампании, като
например тази, доказваща необходимостта от налагане на правила по отношение
на екологичните стандарти, които следва да бъдат спазвани по света.
Днес много компании създават собствени корпоративни Кодекси за поведение.
Те са вътрешни актове на дружествата, които надхвърлят отделните специфични
изисквания в отделните страни, където те оперират. Това са вътрешно-нормативни
актове на компании, които предвид факта, че имат бюджети съпоставими с тези
на държави по света, можем да наречен “корпоративни конституции”. Паралелно
с това самите Правителства постепенно създават специфични норми /например
по времето на Клинтън в САЩ е предприета инициатива, според която дружествата
включени в групата на «Индустриалното партньорство» следват създадените правила
на поведение, но и налагат спазването им от страна на чуждестранните си дъщерни
компании/.
Доколко успешно ще бъде прилагането на тези Кодекси остава неясно, най-вече
поради факта, че възможността за мониторинг по отношението на спазването им
е трудно, а и спазването им е право и отговорност на самото дружество.
По различен път за разрешаването на тези въпроси тръгва Организацията на обединените
нации. През 1999г. Кофи Анан огласи създаването на «Глобално споразумение»,
според което международните компании следва при желание да се съгласят да
спазват и подпишат под 9 основни принципа на ООН, с акцент за спазването на
човешките и трудовите права, както и на екологията. Поради това, че е невъзможно
да се осъществи мониторинг, предложението не предвижда възможност за осъществяването
му. Критиците на предложението обвиниха корпорациите, че «корпоративните съвети
ще използват логото на ООН, без да направят истинска промяна».
Въпреки невъзможността да се създадат ясни правила за дейността на мултинационалните
компании, значението на опитите досега е съществено. Просперитетът в глобален
мащаб зависи в голяма степен от това, доколко тези дружества ще успеят да
създадат условия за разделяне на ползите от икономическото сътрудничество.
Частният сектор не може да реши да не спазва правилата със съответното ниво
на социална отговорност, и то не от алтруизъм, а от гледна точка на своя дългосрочен
икономически интерес.
Авторът благодари на International Law Development Organization
за предоставената му възможност да специализира по материята.
